В Интернет ми попадна четивото, което ви предлагам. Малко научно претрупано и усукано, но си е научно и си струва. По клишета в Интернет шеговито бих ви казал: Ако ви хареса, изпратете го на свои приятели и в следващите след това 12 часа ще ви се случат много хубави неща.

        span style="mso-spacerun: yes">   *  

Струва ми се, че хората още не проумяват бозавата безликост на явлението Бойко Борисов и неговия вмирисан на лук и вкиснато карнавален съпровод. То започна от езика и в погледа към словото на този клоунаден герой на нашето време и тук е ключът към облика му в политическото настояще.

Бойко дойде на власт с фалшивата непредубеденост на просторечието, с небрежния си фасон, с присмехулния си скептицизъм към всичко. Дойде с инфантилната си метафорика и с нагледните си веществени сравнения, които трябваше да минат за либерално шегобийство и открито безстрашие към предизвикателствата на деня.

Дойде с причудливите си психопатологични речеви обрати, които сбираха репортерите да сбират боклучавите дълбокомъдрия и да красят с тях и без това кичозния си олтар на средищното пространство между света и човека, сиреч – медията.

Той свали ореола на строгия, вдълбочения, дистанцирания политик и се сля с народа, заприказва простовато, неглиже, разпасано и улично – уж безизкуствено и прямо. Представи се като мъжкар, иронично презиращ дребнавостта на тутлявенето и моткането; като вещ и решителен реформатор, който ще изрине гниещото торище на мухлясалия институционализъм; като един от нас…

Добра стратегия, господин премиер, и мисля, че на нея никой не Ви е учил, че тя потръгна импулсивно от нарцистичното Ви съзнание и като по чудо се превърна в катализатор на успеха Ви. Не, зад нея не стоят филолози, анализатори на стила, прецизни специалисти по лексикология, теория на текста и реторика, нито статистици, които да следят честотата на употреба и пъстротата на словесния Ви подбор, психолингвисти и прочие езиковедски боен стяг.

Направихте го с непринуденото си обаяние на ганювец, което парадоксално допада на българина ведно с презрението му към този поведенчески модел. Защото българинът наполовина обича бабаитлъка в театрото на тротоарното ежедневие. Станахте му симпатичен и пусна една бюлетина – какво пък толкоз…

Бойко дойде на власт с маниерния си език и с надменната си лидерска осанка, излъчваща снизходително презрение към предшествениците му и към презумптивната сложност и съдбовна отговорност на държавното управление. Той не приемаше нищо насериозно, излъчваше увереността на баш майстор дюлгерин, цанен да иззида долен праг на вратник.

Дори известна смолисто протяжна досада се утаяваше в мрънкащия му тембър, когато заговаряше за простата логика на нещата. Езикът на Бойко беше панаирджийски и кръчмарски, той имитираше похватите на сладкодумната иронична разговорка, на опиянителния политикански мурафет, на евтиното надхващане в хоремага.

Езикът му следваше интуитивно логиката на ежедневното хортуване по големите въпроси с неизбежното големеене и пъчене, с кокорбашийството на умната глава, с едва прикритото омерзение на посветения жрец, когото племенните членове питат грах ли да садят, или нахут тази година, тъкмо докато той прониква зад дверите на вселенския разум...

Бойко избра езика на пиедесталността, на гръмогласието, на самоуверения лидер, на пренебрежителния всезнайко, на всемогъщия, на вездесъщия, на свръхчовека, потопен в крамолите и врескотнята на плебса, комуто с умилителна насмешливост внушаваше, че всичко е суета на суетите, сиреч – проста и ясна работа…

Езикът на Бойко е езикът на евтиното лустро, на глазурираната куха показност, езикът му повтаря стратегиите на долнопробно интервю с треторазрядна кабаретна актриса в глупаво предаване по мътен, разпадащ се телевизионен канал.

Тя знае, че трябва да е жизнена, впечатляваща с непосредствеността си, народна, близка до своите почитатели, да бъде обикновен човек, да се издигне над дребнавостите на професията си и хорските сплетни, да демонстрира решителност, енергичност виталност, земност и се напъва ли напъва до посиняване да бъде непринудена. А всъщност е хлъзгава найлонова щампа – киска се, умилява се, спонтанничи, вживява се, разчувства се – чак до болезнена блудкавост.

Езикът на Бойко съвпадна с помпозността и маниера на празноглавата екстровертна сценичност, така широко тиражирана у нас от почти две десетилетия. Езикът на Бойко, поведенческият му режим на комуникация, е езикът на чалгата, на поп фолка и неговите лакирани станиолени звезди.

Това е позьорщината, която лепкаво и натрапчиво се стреми да грабне, завладее, покори. Но не с манифестни възвания, а с открито заявената „естественост”, съпричасност, споделеност; с артистичната извисеност над познатото и достъпното; с авторефлексията на надмощието и неповторимостта; със самомнителния си парадно афиширан културен месианизъм, който премиерът добре изучи от възхода и падението на благодетеля си, господин Вервайте Ми, чиито редици се стопиха в потока на времето и днес няма кой да го нахули дори.

Бойко се терзаеше и раздаваше в ролевите си превъплъщения на паднала заради нас звезда, на която трябва да си пожелаем барем сто желания. Мисленето му беше чалгаджийско, езикът и поведението му бяха чалгаджийски, чалгаджийски стана и неговият маскараден биполярен култ, който устойчиво се настани в съвремието ни.

Защо биполярен ли? Нали вече стана дума за това, че нашего брата гледа на ганьовщината благосклонно, но с презрение, зер тя е част от него, която той ненавижда, но не може да изреже от тялото си и хариже на Венецианския търговец, защото му е любим тумор...

Веднъж питах една приятелка музиколог: няма ли в чалгата някакъв зъл алгоритъм, подобен на компютърните вируси; някакво ритмично повторение на силно и слабо време, някакъв нотен ред, който присъства навсякъде и поражда на сугестивно равнище дивашки безмозъчната настървеност на тази музика?

Мислех, че както в руските тайни служби има разработени методи за изтезаване със звук, при които след десетчасова терапия закоравели убийци реват като пеленачета и си казват и майчиното мляко, така и в чалгата има поредица от зловредни комбинации на вибрации и височини, на ритъм и времетраене, които създават чудовищния звуков спектър на познатата потна тъпоумна халюциногенна оргистичност.

Оказа се, че няма, че е въпрос на културен стереотип. Затова чужденците мрат за чалга, а пък ние в захлас слушаме музики, които в други култури минават за такава. Моята консултантка дори ми разказа как в Латинска Америка се натъкнала на божествена етномузика, но когато споделила с местните възторга си от нея, те я изгледали накриво, защото това било местната чалгия…

Но да се върнем постепенно на въпроса – чалгата е епидемологична тъпота най-вече с културния си манталитет, който се фокусира в идиотски текстове, уродливи жестове, гротескно кълчотене и парвенюшко позьорство. Но няма по-зловещо нещо в чалгата от претенциите й за значимост и даже елитарност.

Чалгата е не толкова музика, колкото маниер на поведение, език на общуване, психологически шаблон за фикционално моделиране на света – свят, който за всеобщ ужас стана реален. Чалгата се появи като циркаджийска идея за Радка-пиратка, за Тигъра с парите и за преследващия някого си в живота бял мерцедес, но постепенно пренесе всички символи от имагинерното си обиталище в живия живот.

И тропна по масата и настоя да я признаем за музика, за жанр, за културна линия, за стойностно явление, въпреки че е нескопосан колаж от пайети и силикон, тестостерон и шизоидност… Това е най-опасното на чалгата – културният стереотип на първосигналността, агресивното му въпиене за признание и почит, паразитната му повсеместност и острата му, неизтребима заразност.

Бойко Борисов направи чалга турне в политиката. Говореше като фолк певица и като герой от чалга текст, съблазняваше ни като русокоса гиздосия от екрана с раздрънкана псевдомъдра патетика. Наблегна на външното, на показното, на ефектното, на грандиозното, на видимото – сиреч на инфраструктурата – за да има какво да посочи на будалите и при следващия рунд.

Разпаса си пояса, направи Стоичков доктор, защото и спортът може да бъде и гнусна чалга, ако поиска (без да отричаме таланта на Ицето като футболист и спортните му заслуги в миналото, добре щеше да стане да не се резили в зрелите си години, ама суета човешка…); гушна се с Цеца Величкович и си призна всенародно, че си пада тъкмо по чалгата (има си хас да слуша Шопен!); пусна едно „тинтири-минтири” на официална среща в чужбина...

Не се свенеше да каже някой бомбастичен израз, защото жълтеникавият скандал повдигаше популярността му, както новият любовник на чалга певица събужда лигавите апетити на фолкфеновете. Затова бяха тези пържоли за кучето, затова бяха тези дюнери и други гастрономически аналогии. Защото вещественото, ежедневното трябваше да погълне високото, достойното, значимото, за да постанови неговата маловажност и обикновеност, битова контролируемост в твърдия пестник на вездесъщия кукловод.

Защото тесногръдото несръчно ехидничене трябваше да стане символ на властовата безграничност и културния абсолютизъм на телесното над духовното. Защото чалгата и рекламата вървят ръка за ръка, а той копнееше за плакатност и ритмична, повтаряща се, запомняща се пулсация в културния спектър на съвремието, а добре усещаше, че това се постига с клишираност, дебелашка екстравагантност, с високомерие на звезда и същевременно с благосклонно, натрапчиво проявяван толстоизъм.

Отдавна трябваше да се усети, че чалгата в езика, а оттам и в мисленето и поведението на премиера Борисов ще определят и политическата му линия на развитие. И понеже парвенющината е психологическа диагноза, която съчетава грандомански претенции с нищожни дадености, точно това се случи и с управлението му.

С насмешка на нефелна фльорца, съвсем в стила на демонстративната чалгаджийска хумористична „оригиналност”, първо подхвърли на Цветанов поредното си хапливо „остроумие” за пържолите, та хората посред една сътрисаща трагедия да се разведрят малко със зевзеклъците на звездните каубои. Сетне заговори за дюнерджийския мир с арабския свят.

И накрая на цялата тази виртуозна кулинарна образност биде принуден да преглътне “кървавия курбан” на вчерашния ужас. Защото власт, господин премиер, с чалга се взима – Вие го доказахте, пък и други са го правели. Народът ни, поголовно оглупял, търси елементарните пътища за връзка на ума с тялото и гюбекът, скудоумният текст, параноичните идейнохудожествени апели и воят на маанетата му идват дюшеш.

Но държава с чалга не се управлява, бате Бойко. А твоето управление беше поредната чалгия в най-новата ни история, където поиска да се намърдаш като истерична певачка в студио на жълто рекламно шоу.

Управлението на Бойко беше изцяло белязано от неговия език като глашатайно самохвалство, пошла лозунгарщина, горделива до капризност небрежност към потребностите на хората и повелите на духа, с клинична самовлюбеност, с крещяща рекламност, с нападателно внушавано и изисквано идолопоклонничество, с егоцентрична показна пренебрежителност към всичко наоколо.

Тоест – оформи се като глезотене на микрофонна г’ърла, жадна за овации и убедена, че може да предостави поне няколко опорни точка за преобръщане на земното кълбо по кръшната си анатомия. За разлика от нея Бойко беше убеден, че притежава и лоста, на който му дремеше за всичко благородно, човешко и достойно.

И то не защото не е човек жалостив и разумен, а защото звездата трябва да бъде над всичко, тя трябва да излъчи иконическата увереност, че самата тя е всичко, че нейният безусловен, спонтанен, ирационален талант има магическото свойство да засенчва с величието си, да принизява и обезличава всяка вещ, форма и идея в човешкия свят.

Защото хапльовците не разпознават разликата между глуповатия маргинализъм, мегаломанския вождизъм и аполонистичната осанка. Сценичното трябва да може да поглъща свещеното – отдавна специалистите по шоубизнес доказаха, че търговците могат да бъдат не само допуснати да въртят алъш-вериш в храма, но и призовани с фанатичен вой да го превземат и осквернят.

И Бойко Борисов потвърди тази аксиома за пореден път в рамките на държавността. А екипът му игра ролята на садистичен импресарио. Затова в края на концерта можем да съберем само един контейнер олигавени спукани балони, цветни конфети, смачкани рекламни брошурки, кичури руси коси и тътен на слабоумни писъци в тинясалата ни душица.

И всичко това тръгна от езика на героя, както ни учеха в училище. Бога ми, та той не е виновен, че ни поведе из този фейлетонен сюжет, в който – съвсем по байганьовски и попфолкаджийски – сам от художествена измислица стана социален симптом.

Още докато го чувахме как говори в мърлявата зора на възхода си, трябваше да се досетим, че мирише на разпасана команда, на чалгоживот, на горделива кокетност, на манекенско позьорство, на глумливо празноглаво бръщолевене и трябваше да изпитаме суеверен страх от това, сякаш че не звезда, а Сатанаил е паднал от небето. В началото беше словото.

А в края? В края е една съсипия, смазана от некадърност и лекомислие социална система, диктатура на глупостта и алчността. Някои още тогава наистина се убояха, други проповядваха, молеха се за прозрение – напусто.

Идат избори. Народът ни е в огромната си част оскотял и слуша чалга. Овцете искат вълчи пастир и сторват покъртителни молебени за тази своя касапска съдба. Това е по-опасното, скъпи ми читателю, от всичко друго. Че празната глава е най-разрушителната бомба, и хич не ме е еня, че автобусът с осем милиона пътници се движи по нова магистрала, когато тя води към чалга концерт с финални разкъсващи пукотевици. А вие за един дюнер тука джигера си кинете.

Поклон пред паметта на Свобода Бъчварова. Струва ми се, че никога повече от преди не сме били „Земя за прицел” – на мушка я е взел родният ни политически тероризъм, а народът с песен на уста си лее куршум против бесовица…