ВАЛЕНТИН ПЛАМЕНОВ
За съжаление неговата мечта - да чуе някой у нас да признае, че не разбира от нещо и да го остави в ръцете на професионалистите - не се сбъдна.
Сентенциите на Валентин Пламенов:
През целия си живот мислех, че живея в държавата на Станислав Стратиев. Оказа се, че съм живял в държавата на Кондьо.
Какво можеш да направиш за някого, чиято представа за свобода е да има господар?
Младостта не е талант, а физиология.
Само путьовците живеят дълго, старостта не е награда.
Какво значение има, че сме спечелили нещичко, след като абсолютно всичко изгубихме, а най-вече изгубихме себе си?!
В България не съм виждал богати джентълмени.
Най-големият враг на нашето поколение беше жаждата за демокрация. Тази жажда ни направи инфантилни, истерични и лековерни.
Трудното не е толкова страшно, ако е логично.
Инфантилно е да чакаш нещо от общество, където господстват две-три официални щампи, а под тях – като ниска купеста облачност – чалга.
Стигнете ли до дъното на отчаянието, никога не спирайте, защото ще ви хареса. Колкото и да не ви се вярва, отчаянието - също като онанизма, има определен чар.
Един народ, който харесва повече “Искам го - стискам го“ от “Лунната соната“, хич не е за оплакване, даже напротив!
Социализмът всъщност е извинение за собствената посредственост. Той и затова толкова дълго се задържа.
Ходатайството убива повече хора от войните и земетресенията.
Човек винаги се сърди на прекрасното, което го е подминало, а лошото, което го е сполетяло, някак забравя, прощава му.
В България на световно ниво стават само две неща: кисело мляко и предатели.
Смятах да умра от срам, а се оказа, че ми било писано да умра от глад.
Вече знам, че на този свят много по-важно е да чакаш, отколкото да получаваш; много по-важно е да мечтаеш, отколкото да притежаваш, много по-важно е да молиш, отколкото да заповядваш...
Българинът все още си мисли, че месечният цикъл на Джулия Робъртс е по-важен от смисъла на собствения му живот.
Кого лъжем с този надпис над Народното събрание - “Съединението прави силата“, след като на всички вече ни е ясно, че у нас омразата прави силата?
Няма бъдеще държава, в която Иво Карамански е по-известен от Станислав Стратиев.
Не е страшно да умреш, страшно е да се предадеш без бой!
Бедността е като шарката – личи ти по лицето. Колкото повече ти се иска да я прикриеш, толкова повече лъсва.
Посредствените хора винаги са повече от талантливите и винаги са навити да живеят елементарно.
Тайната на надеждата е, че човек никога не се надява на това, което има, а на онова, което няма и не може да има...
Освен с хиляди предателства, жестокост, свинщини и низости преходът в България беше белязан и с едно агресивно, безсмислено, тъпо и безплатно нахалство.
Съдбоносната промяна на 10 ноември 1989 година, която подготвяхме, жадувахме, лелеяхме, се оказа нашият гроб. Едва ли има други, осъдени на смърт в света, които са отивали с такъв възторг към бесилото като българските писатели от моето поколение.
В една държава, в която няма писатели, култура и обществен морал, сто министерства на вътрешните работи да построиш – пак единствения резултат ще бъде страх, страх, страх....
Не се бой от онова, което ще се случи на всички. Бой се от онова, което може да се случи само на теб!
След социализма най-подлото нещо се оказа падането на социализма.
“Писател“ е може би единствената професия, в която нищо не се постига с ум, упоритост или труд. Липсва ли ти талант, само си губиш времето и ставаш досаден за околните. Изобщо - разликата между писател и кръгъл глупак е твърде деликатна.
Може би родината е там, където си съгласен със себе си. Където не си чужд на всички, а най-вече – на теб самия.
Талантът да си човек е особен талант и като всеки талант – или го имаш, или го нямаш.
Преди живяхме в затвор, сега сме затворници на времето.
Никога не съм вярвал сериозно, че сам по себе си социализмът ни е виновен, че живеем като идиоти. Днес, под егидата на червено-сините тъпаци, да не би да сме по-малки идиоти?
Всеки в този живот се връща там, откъдето е можел да тръгне по друг път...
